Няма друг страх като този, който изпитва човек, чийто свят се е сринал. И не говорим за това да завариш жената на живота си в обятията на друг, или черна треска да изпие живота на детето ти – това са разкъсващи сърцето ужаси, но тук говорим за това земята да се срине под петите ти сякаш си построил живота си върху слама. Да разбереш, че слънцето в небето е само отблясък в стъкло и топлината, на която си разчитал, всъщност идва от бавно пъплещите пламъци, обгърнали всичко, което познаваш. Страхът, който идва, когато не остане нито една истина.
Този страх изпълваше Зигфрид вече десети ден, след като най-елитната и дисциплинирана армия, която някога бе виждал, претърпяваше погром след погром. Непоклатимите линии от щитове, с бойци, закалени в десетки битки, и десетки хиляди тренировки, с най-модерна екипировка, водени от рицарите на Първи Елитен, се гънеха и късаха като хартиени гирлянди, подхванати от безмилостен вятър. Елитни отряди от леки пехотинци, по-тихи от тревата, движещи се като едно, водени от негласни команди, със закодиран в съзнанието им синхрон, падаха от вражески стрели, без дори да успеят да видят стрелците.
На собствен терен, с най-висшата мотивация да се бият не до смърт, а отвъд нея, седмохълмци губеха все повече с всеки изминал ден. Някъде към средата на обсадата вече се броеше за победа, ако от разузнавателен отряд се върнеше поне един жив… и пак имаше твърде малко победи. Моралът на обикновените войници беше отишъл по дяволите, дори и бойците от Първи Елитен бяха станали… мълчаливи. Въпросите „Какво ще правим?“ срещаха празни погледи, до момента, в който не спряха да бъдат задавани. Падането на първите две защитни стени се бе случило толкова бързо, че в третия, в който сега бяха всички, не бе останала достатъчно храна за всички. Войниците разбира се бяха с приоритет, за да имат сили да се бият, но някак нямаха апетит, знаейки, че за всеки от тях гладува една жена и едно дете. Нямаше и героизъм вече… той си тръгваше от всеки по различно време – когато бойният ти другар, с който имаш повече истории, от колкото със семейството си, се свлече като чувал в краката ти, с кървава, пихтиеста яма там, където е било лицето му допреди миг, а челото на чукът, който я е направил, вече лети към теб… или когато видиш жълто-червения гьол, образувал се в краката на командирът на осмицата ти, който гледа с изцъклени очи и се мъчи да осъзнае, че върховете на две копия стърчат от корема му… и искаш да извикаш „АЗ ПОЕМАМ КОМАНДВАНЕТО! ПО МЕН!“, защото ти това знаеш, това е твоята Истина, но някак вече не вярваш в нея…
Зигфрид не го заболя, когато четири къси и дебели стрели, почти в синхрон намериха тялото му, а след тях още четири. Той беше немъртъв, отдавна не изпитваше физическа болка. А точно сега даже и за безпомощен гняв нямаше сили – обзе го досада. Досада, че всичко наистина приключва толкова безславно, с него свлечен на земята, проклетото му гнило тяло вече неспособно да го слуша. И после видя Лиралей, с две стрели в корема, по една в коляното и ръката и една в ключицата… и осъзна, че тя няма неговата благословия и усеща всяка една от тях. Капитана на тенебрийците се надвеси над нея и тя с кръв и сълзи в очите му се изплю право в маската. Миг по-късно, когато ботушът му се стовари върху гърлото ѝ с тъп, хрущящ звук – тогава болката дойде и при Зигфрид.