Визимир отново огледа себе си в кристалното огледало срещу леглото. Не беше сигурен от колко време седи на него облечен. Напоследък нямаше много бърза работа или срокове за спазване. Големият часовник в столовата си работеше, просто никой не го следеше. Нямаше желание да мисли, нямаше желание да пие или яде, но нямаше желание и да умира, затова се изправи и остави краката си да почувстват тежките ботуши. После се раздвижи, изпука набитите от продължителното носене на ризница прешлени, клекна няколко пъти и отново спря погледа си на огледалото. Оттам го гледаше обичайният рошав младеж с почти пълна липса на лицево окосмяване. Разбира се днес, освен останалите си прекрасни черти, младежът приличаше и на труп – светът се беше погрижил да поддържа този му външен вид вече повече от седмица. „Бавно напред“, помисли си той, и човекът в огледалото навярно си помисли същото. После със забързана крачка напусна стаята, спирайки само за да затвори вратата прилежно.
Крачеше и на колана му се полюшваше успокоително ножницата с фалчиона. Приятна тежест, напомняща за нормалните неща в живота. Зеленият гамбезон, багажната система, мешката, късият лък и колчанът не отстъпваха много на почти хипнотизиращото действие на меча. Те бяха стабилни, истински неща, полезни, практични – единствената котва, която Визимир беше успял да хвърли в морето от лудост, в което плаваше от девет дни. В казармите – нито един човек, в Нарготронд – нито един човек, в Кралството? Навярно нито един човек. В света? Можеше само да се надява да не получи конкретен отговор на този въпрос, защото и двата варианта бяха еднакво плашещи.
Тази сутрин се беше събудил малко след изгрев, беше седял на леглото безумно дълго време и беше мислил къде точно да иде, така че денят му да има някакъв смисъл. Тъй като и за това не получи конкретен отговор, реши да се придържа към класическите неща и започна ежедневния си патрул из града. Огледа всичките изоставени сергии и дюкяни, затворените врати на къщите на богатите, приблизително затворените парчета дъски на колибите на бедните, пустите пътища и, разбира се, пълното отсъствие на друга жива душа. После се покатери на Южната кула, уставно отключи и заключи вратите, премина през прохода на третия етаж и заходи по стената, оставяйки слънцето да свети в гърба му. Не беше прекалено студено, но определено си беше зима. В последните дни от хоризонта се бяха занизали тъмни облаци, пускайки ситни дъждове през няколко часа. Вълненото наметало се справяше без проблеми с досадните ръмежи, но влагата се просмукваше в обувките след няколко часа ходене. За трети ден подред Визимир си отбеляза, че трябва да намери къде държат гъшата мас, но съвършено добре знаеше, че ще забрави до няколко часа. Когато най-после обходи целия периметър и с пълно отсъствие на изненада установи, че движение няма никъде, спря в Стражева кула 11 и седна на дървената пейка, гледаща към Родопите. От много време това беше едно от любимите му места в града. По гледка му отстъпваха само някои от спалните на краля и къщата на един богат елф-лихвар от Докторския квартал, който я беше построил отвъд военните регулации. Дъртият дългоух глупак излежаваше присъдата си, а имуществото му беше конфискувано, но къщата още си стърчеше там – като пъпка на градския силует. Изплуваха спомени за всичката водка, изпита на 11-та, за масурите, които се въртяха понякога с Дейл, за зимни и летни нощи на безсмислени наряди.
– Кой шибаняк насра света, дейба майка му, дейба?! – изкрещя с цяло гърло самотният страж. Ехо нямаше. Хвана главата си с ръце и поседя няколко секунди, после стана и потегли обратно към Южната кула.
Бесилото винаги беше вариант – човек се замисля за тези неща понякога. Имаше и сгодни отрови все някъде из казармите, да не говорим колко начина за приключване на живот с хладно оръжие съществуваха. Визимир навярно не знаеше всичките, но и тези, с които разполагаше, си бяха достатъчно. Без приятели, без цели и смисъл, без нищо ново да се случи никога повече – що за живот беше това всъщност? Две причини имаше студеното му тяло да не виси от полилея в столовата. Първата беше глупава и много човешка. Някои я смятаха за сила, други за слабост; Визимир я смяташе за различни неща, но определено не отричаше важността й. Надеждата. В калта на бойното поле, в снега на граничния патрул, в студа на нощната мисия, някъде под бронята винаги грееше глупавото убеждение, че в края на краищата ще се прибереш у вас с хората си и ще се напиете като тъпаци. Далеч по-важна обаче беше втората – опитът. Визимир не просто имаше опит с дъното, той често го беше стигал, хващал здраво лопатата и копал още надолу. Обикновено от дупката изскачаше по още някой медник за следваща бутилка. Когато утайката се превърне в обичайното ти място за пребиваване, вече не е толкова страшна. Научаваш, че винаги се намира нещо, което да разпени водата и боклуците от дъното да заплуват нагоре. Въпросът беше един от тези боклуци да се казва Визимир Радик. Рицарят се ухили и отпусна ръка на меча си. „Бавно напред.“
Глухите удари отекваха по празния централен коридор на казармата. В двата си края помещението завършваше с високи двукрили порти с вдигнати напречници и добре затворени крила. Въпреки донякъде излишното си изящество, зданието на гарнизона представляваше крепост с превъзходни качества. Визимир спря за момент и огледа безоткатния портативен таран в ръцете си. Глупавата врата не помръдваше вече петнайсетина минути. Все едно целият шибан свят умираше от желание да влезе в безумната оръжейна. Фактът, че това всъщност беше вярно, осени таранещия младеж и той запсува звучно. След още няколко удара една дъска изскърца и се сгъна слабо в средата.
– Няма да падаш ли, кухненска дъска смотана?! – таранът полетя настрани, мощно засилен от мишците на крещящия Визимир, и след секунди и двата му крака, подкрепени от още викове, се врязаха в инатливия проход. В края на краткия рицарски полет единият ботуш проби, но другият не успя и собственикът му увисна странично на вратата, влязъл наполовина. Отне му няколко секунди да се измъкне и да се изправи, след което хвана с ръце разбитата дървения и с един напън я сцепи на няколко неравни парчета. Ако някой седеше в приемната на Първия рицар в този момент, щеше да види поредицата от прехвърчащи обекти в съответния ред – таран, дървен материал, брава и рамка на врата. Подобен зрител нямаше.
Грабвайки по пътя една незапалена факла, Визимир самодоволно закрачи надолу по стълбите. В движение извади гоблинска клечка кибрит от багажната система, драсна я на стената и припали факлата. После извади и една дебело свита пура от същото място и я запали директно от пламъка на края на пръта. Бачкаторите в Улфвартабак си знаеха работата, а и оня глиган Улфвар носеше от най-свестните неща. Димът започна да се вие нагоре към ниския таван на складовото помещение, а непостоянната светлина огряваше здравите дъсчени рафтове с всевъзможни сандъци и торби. По стените стояха подпрени множество капковидни и кръгли щитове, изоставени прототипи на балисти и преносими обсадни оръжия, мечове, брадви, боздугани. Съседната стая беше отделена от първата с решетка и здраво заключена с множество вериги и катинари. От другата страна светлината на факлата се отразяваше в излъсканите повърхности на четирийсет и три пълни метални брони. Всички бяха внимателно подредени на поставките си. Броните на Първи елитен – нищо повече, нищо по-малко. Визимир повися на решетката няколко секунди, загледан в тях – неговата беше точно вдясно от тази на Зигфрид. В двете посоки се редяха и всички останали – нямаше как да объркаш северняшките гравюри по ръцете на Улфваровата или обковите по тази на Амрис. Нямаше две еднакви, но нямаше и нито една различна. Всичките бяха силно намаслени и това доста изненада Визимир, но той не мисли дълго по въпроса. По-интересно му стана, че тези бездушни стоманени костюми представяха взвода по-добре от думите на който и да е историк. За съжаление, в момента полза от десетките килограми метал нямаше. Самотната фигура се завъртя и започна да оглежда внимателно рафтовете на Лавица №13. Числото не беше случайно, защото това бяха провалени прототипи на Бурзгаш. Изпаткалият гоблин беше създал множество неща, сред които твърде малко вършеха реална работа, но в един от тези сандъци имаше много конкретен пример за обратното. Когато стигна до зеления дървен сандък с щамповани надписи, Визимир се ухили и промърмори доволно. Грабна целия пакет и заизкачва тесните стълби към коридора. Мислеше си за дните между кампаниите, в които понякога слизаше в Оръжеен склад 1 и просто гледаше. Тогава действително обичаше да е сам. Спря на изхода и се обърна, изпускайки малко дим и лицето му се изкриви в ужасна гримаса. Кой, по дяволите, обича да е сам!?
Около час по-късно носът на късия десантен каяк пореше водата в един от напоителните канали край града. Гребането изобщо не беше толкова лесна работа, колкото разправяха в речния патрул, и малката лодка рядко вървеше в една конкретна посока. Самият Визимир вървеше в конкретно противоположната и на няколко пъти ледената вода се беше оказвала на съвсем къси разстояния от главата му. Междувременно гамбезонът обираше пренебрежимо малка част от смразяващия вятър, а шемагът, плътно увит около главата му, се беше оказал прекрасен, макар и недостатъчен, заместител на баретата. Още толкова време беше нужно на Визимир да се пребори с почти несъществуващото течение и да достигне малък водоем югоизточно от Нарготронд. Той служеше за преразпределяне на водата до всички по-малки напоителни канали и вади навътре в низината. Оловната котва беше спусната внимателно, сандъкът беше отключен и отворен двойно по-внимателно и отвътре Визимир измуши цилиндър с размерите на китката му, с къса връв, стърчаща отгоре. Въженцето завършваше с метален пръстен. На цвят беше тъмнозелен, като повечето важни неща в света на Седемте хълма, и досущ приличаше на стандартните армейски димки, намерили широко приложение в последните кампании. Единствената разлика беше големият черен удивителен знак, нарисуван на всяко парче. Без много да му мисли, Визимир издърпа един пръстен и хвърли остатъка на няколко метра дясно на борд. След секунди отекна притъпен взрив и стълб вода се издигна нагоре, разпръсквайки кондензирана смразяваща тъга около себе си. Последваха още няколко хвърляния, последвани от ентусиазираните викове на Визимир.
– Айдее, майка ви дейба, сомска! Каня ви на вечеря, мустакати педали!
Рибите откликнаха на зова съвсем бързо и за секунди повърхността на водата се покри с всякакви по размер и вид трупове. Визимир грабна здраво греблата, и когато най-после се сети да вдигне котвата, заплава в кръгове, обирайки плячката. Един селянин от провинцията навярно никога не би се занимавал с такива сложни и неблагодарни дейности, при условие че в склада на казармата съществуват около 12000 консервирани порциона храна. Един селянин обаче не знаеше и колко безспорно ужасни бяха вкусовите качества на всяка една от тези консерви. Отношението на войниците към храната често се определяше като лигаво и претенциозно, но Визимир много добре знаеше, че всичко започва точно там – в стомаха. Никоя битка не е спечелена от войници (или в сегашния случай – войник), ял и срал консерви девет дена. Рибите бяха първата стъпка към по-разумна и перспективна диета, а това беше с най-висок приоритет. „Бавно напред“, помисли си Визимир, и загреба усилено към огнището и скарата. По пътя можеше да се закълне, че право на север се чува боен рог. Дори закотви каяка до брега и преджапа до близкото хълмче, за да разузнае. Рог нямаше никъде. Хора, които да го надуят – още по-малко.
Вече беше тъмно, когато Визимир запали огнището в казармената кухня. Беше сменил влажните дрехи, започнали да замръзват на места, с прясно изпрана униформа, а на главата му беше килната баретата. В ежедневието си рядко носеше уставното облекло, но сега това се беше оказал единственият чист и топъл комплект дрехи в гардероба. Веднъж облякъл панталона и шинела, не можа да не сложи и баретата. Така един много офицерски изглеждащ офицер закрачи устремено към кухнята, за да чисти риба. Целият процес отне повече време от нужното, но когато първите два сома зацвърчаха на скарата, Визимир осъзна, че всичко си е заслужавало. За щастие бяха останали и няколко чувала картофи, което в ума му значеше само едно нещо и то включваше доста пържене. По инструкции на краля на войниците рядко се даваше пържена или мазна храна, а ежедневното количество захар беше строго контролирано. Очевидната липса на разни владетели в района отменяше тези регулации, според Визимир. Разбира се, поувисналият корем свидетелстваше, че нелегитимните хранения не бяха рядкост още преди всички да се изпарят. Истината беше, че когато висиш по цял ден в Нарготронд и ежедневните ти задължения се свеждат до наряд, няколко часа силови или строеви тренировки и ядене, често акцентираш на последното от скука. Визимир си мислеше за страхотните понички на ъгъла между Търговска и 23-та и доста негативното влияние, което оказваха на Атис Браниполски, когато върло дрънчене на метал отекна из помещението. Малкото косми по тялото на рицаря щръкнаха като формация пиконосци, атакувани от кавалерия, и ръката му бавно извади парадния меч, висящ на бедрото. Повечето войници не се занимаваха с подострянето и поддръжката на това оръжие, защото то никога не излизаше от ножницата, освен ако не си офицер и няма парад. Визимир обаче силно вярваше в нуждата винаги да носиш поне две остри и дълги неща по себе си. Докато анализираше ситуацията, на заден фон в главата му се редяха разнообразни псувни. Звукът определено не дойде от стаята – ако не друго тя беше достатъчно малка, че да се забележи източникът веднага. Столовата също не беше вариант – капаците на тезгяха бяха плътно спуснати и заключени, а вратата вдясно от тях изобщо не им отстъпваше по затвореност. Това оставяше единствената друга врата в помещението – входът към избата. Вита стълба започваше от прага й и слизаше в тъмното и студено мазе на кухнята. Долу имаше бъчви с посредствени бири и вина, заредени от Визпром, и ставащи само за свине и войници. Разбира се това бяха разтегливи и понякога припокриващи се понятия, но съвсем не тези мисли цъкаха в главата на внимателно пристъпващия мъж. С изненада откри, че отдолу се вижда светлина, а вратата е широко отворена. Буца беше затъкнала гърлото му, а когато ботушът намери пътя си до първата стълба и тя изскърца, Визимировото сърце пропусна поне четири изтуптявания. Остатъкът от пътя беше съвсем тих и отдолу се разкри съвършено нормална гледка. Широкото, но ниско помещение беше пълно с различни по размер и съдържание бъчви. Лъхаше онзи студ, характерен за подземията, с лека миризма на пръст, еднакъв, независимо от сезона или температурата вън. Светеше газена лампа в отсрещния край, а следа от друга жива душа нямаше. Това изобщо не допринесе за успокояването на нервите на Визимир и той започна да оглежда наоколо, застанал в бойна стойка и стиснал здраво меча. Точно поглеждаше зад третата бъчва вдясно, когато отново проехтя дрънченето на някакъв съд, войникът замахна, а от ъгъла изскочи огромното туловище на Ружа, пропускайки острието на меча само със сантиметър. Ружа беше ужасно затлъстялата котка на лелите и главната готвачка. Никой не я виждаше по цели седмици, но накрая тя винаги се появяваше. В този случай появяването й беше съвсем кратко, защото въпреки всичките си меса, животното завидно бързо изкачи стъпалата и изчезна някъде горе.
– Майка ти дейба мръсна, тъпа космата сланина! Да ти паднат ушите и да те намерят гладни джуджета дано, животно лайняно! – задъхан, Радик тупна на земята и се облегна на бъчвата отзад. Пусна меча да легне на краката си. Вдигна глава и видя точно над главата си примамлив чучур.
– Ами, щом настояваш.
Още преди думите да са отекнали в горните помещения, а Ружа да им отговори с настойчиво мяукане, първите капки пенлива бира откриха пътя си към устата на рицаря. Цялото му тяло трепереше и той едвам дишаше, но с пиенето се справяше чудесно. Съвсем забрави за фенера на излизане и той продължи да свети през нощта, докато заредената газ не свърши.
Треперещото тяло на рицаря се справи разумно с приготвянето на рибата и картофите. До началото на процеса по изчезване на първия сом, той вече изглеждаше съвсем добре, но истината беше, че в главата му отново се бяха завърнали черни и тежки мисли. Когато преди девет дни се събуди и не намери никого в казармите, си мислеше, че някой е нападнал столицата и не са го събудили. През главата му мина и идеята, че може да е някаква шега или пък заговор на врагове. Тогава, както и сега, нищо не изглеждаше смислено. Как беше възможно абсолютно всички да изчезнат? Без тела, без следа. Просто „пуф“ – и ги няма. Животните си бяха наоколо – конете, кучетата, дивечът. Но нито едно същество, което има елементарен интелект. Дори стражите ги нямаше, а те си имаха резервирано място точно след конете и дивеча в интелектуалната класация. Разбира се първата му работа беше да се качи на кулата на двореца, за да огледа околността, после беше ходил до съседните села, но отговори нямаше. Опита да пусне гълъби до пазарджишкия гарнизон, после до Магьосническата академия, но отговор не пристигна отникъде.
Рибата свърши, останаха малко картофи, но Визимир нямаше апетит и реши, че е най-добре да ляга, преди да му гръмне главата. Ако изключим фактора „махмурлук“, утрото беше по-мъдро от вечерта. Влачи крака до стаята си няколко минути, влезе и седна на леглото. Отсреща все още зяпаше отражението.
– Ти нямаш ли си друга работа, тъпак?
Отговор не последва.
– И аз така си помислих.
Тупна по гръб с все още обутите си крака и затвори очи. Факт беше, че имаше известно желание да се разреве, но това не беше твърде конструктивно, затова си позволи само една мъжествена сълза от лявото око.
– Влезе ми нещо в окото, огледален педал, изобщо не се смей. Бавно напред и излизаме от тая каца с лайна. Още утре!
После се сви на леглото, без да съблича каквото и да е, и се опита да заспи. Но това беше последното нещо, което се случваше. Вместо блага празнота в главата на Визимир ехтяха чужди гласове – на приятели, на врагове и на хора, които изобщо не познава. Основното беше, че са хора, които не са той. Мислеше си дали десетина дена са достатъчни да скършат духа на един седмохълмски рицар и си повтаряше, че са нужни много повече. Толкова повече, че изобщо няма нужда да се мисли по въпроса, което го караше да мисли по въпроса още повече. Минаха няколко часа, в които менталното му състояние изобщо не прояви склонност към развитие в по-добри посоки. Цикълът на едни и същи болезнени сцени и мисли стана абсурдно непрестанен и самотната фигура на Визимир се изправи до седнало положение. Свещи не беше палил и тъмнината в стаята беше почти непрогледна. Единственото изключение беше луната, осветяваща процепа под вратата. Прозорците в коридора нямаха завеси, за да могат да се чупят и ползват за бойници, и да се намали рискът от пожар. Естествено търсещото светлина човешко око откри малката светеща линия и няколкото сантиметра осветен килим в много точен момент. Момент, в който силует премина отпред и затъмни за секунда светлата ивица.
– Майка ти дейба, котко шугава, ей ся ти ебах майката!
Завивките се разхвърчаха навсякъде и Визимир се надигна като торнадо от леглото. Вратата се отваряше навън от съображения за бързина при излизане. Тя свърши чудесно работата си, когато Визимир я изби с крак, вдигайки невъобразим шум в абсолютната тишина на коридора. Изскочи навън и в първия момент изобщо не виждаше, заради твърде ярката лунна светлина.
– Къде си, изтривалке?!
Изтривалка не изскочи отникъде, но нещо тежко се заби в дясната страна на рицаря и го изхвърли два метра надолу по коридора. Приземяването беше по учебник, чупейки поне две ребра и вадейки рамото на подхвърленото тяло на Визимир. За щастие беше лявата ръка и той с усилие успя бързо да се изправи до лазещо положение. Нямаше време за губене и без изобщо да поглежда към врага, изпочупеният войник се затича по коридора и кривна в разклонението само няколко метра по-надолу. Всяко вдишване носеше ужасна болка, но адреналинът изобщо не я оставяше да пробие до съзнателни нива. Все още тичайки, рицарят успя да погледне назад, само за да види, че почти целият коридор е запълнен от масивния силует на нещо рогато. Тогава за пръв път осъзна, че кърви от поне две места. Зелената униформа беше топла и лепкава. Използвайки дясната си ръка, Визимир притисна първата рана, която успя да локализира, и усети че кръвта спира. Сърцето му биеше с абсурдна скорост и пръстите усещаха всеки отчаян опит на тялото да тича по-бързо. Погледът слезе към следващото логично място и откри, че коланът и ножницата липсват. Ясно си спомни как ги оставя на стола, но това беше невъзможно. Беше легнал напълно облечен.
– Дейба, майка му, дейба, рогати лайнари, дейба!
В края на коридора лъщеше полираното дърво на най-поддържаната врата в казармите. Лазаретът. По стара традиция Визимир се опита да влезе с крак напред, но осъзна грешката си, когато вече го беше вдигнал, готов за динамично влитане, последвано от още по-динамично залостване. Всички врати се отваряха навън, без изключение, така беше проектирано цялото здание. Фактът, че въпреки всички проекти, вратата не само си се отвори, но и беше отключена, се оказа огромна изненада за очакващия сериозна съпротива рицар и той падна по лице, изпускайки притиснатата артерия на лявата ръка. Кръвта започна да шурти, но поради липса на време за такива тривиалности, никой не я запуши. Вместо това войникът се претърколи и ритна с всички сила вратата, затръшвайки я точно под носа на преследващия го противник. Чу се тъп удар. Едвам осъзнавайки какво се случва, омазаният с кръв седмохълмец се изправи и бутна няколко дървени рафта и един шкаф пред нея. Отпред се чуваха яростните опити на животното да разбие преградата, а през малката стоманена решетка проникваше точно достатъчно светлина, за да освети тялото на огромен благороден елен. По устата му сякаш се различаваше пяна, но никакви по-сериозни детайли не бяха видими на смътната лунна светлина. Тежкото дишане на Визимир успяваше да се чуе между звуците на всеки следващ удар. Накрая те просто спряха и звярът тупна тежко пред вратата.
Отне му няколко минути да открие лампите, да ги запали и да събере нужните пособия, но накрая успя да запуши масивното кръвотечение с голям памук. Наложи се да ползва някакви случайно открити върви за турникет. Знаеше, че артерията е пробита и без да се зашие, просто ще умре от кръвотечение. Знаеше и че ако не махне връзката до няколко часа, после ще трябва да маха цялата ръка. Но най-вече знаеше, че няма нито едно разумно нещо, което може да направи в момента. За това просто се свлече на земята и се облегна на отчаяно разпердушинения шкаф. Загледа се в барикадата от мебели и във вратата отзад. После с празен поглед, но ясен и отчетлив глас успя да попита само едно нещо.
– Какво по дяволите се случва със света, сръндак тъп?! Поне да беше почукал първо!
—————–
Старши рицар Тор Елрондсон крачеше по Търговска и зяпаше Киро поничкаря с празен поглед. Физически беше на улицата и наоколо цареше пълен хаос, което не беше изненада по никакъв начин за един съвсем ненормален понеделник. Умът му обаче беше на съвсем различно място. Преди девет дни Визимир Радик и едно отделение от специални войски бяха влезли в изоставена къща в Мараша. Постоянните доклади за странни събития в района бяха накарали краля лично да изпрати офицер от Първи елитен, за да успокои нещата. Никой от осемте войници не се беше върнал този ден. Къщата беше абсолютно празна, без никаква следа от хора, живи или не. Очевидци не съществуваха, нито един човек не беше видял отряда нито да влиза, нито да излиза. В рамките на деня Първи елитен беше мобилизиран и даже сереше в пълно бойно снаряжение, четири специални и дванайсет редовни взвода бяха изтеглени от съседните гарнизони и в Нарготронд беше обявено военно положение. Всичко това се стовари само и конкретно в чинията (или понякога купичката) на Тор, на когото беше поверено цялото разследване, докато Зигфрид се завърне от Западните земи. Офицерът спря и се обърна към войниците зад него. Първи в строя бяха Тот и Дримор, а назад се редяха още дузина от взвода.
– Връщаме се в къщата, момчета.
– Нищо не видяхме там, трябва ни някакъв друг чалъм. – говореше Улфвар и в очите му се четеше безпокойство. Физиономиите на останалите не бяха много различни.
– Бал съм го в гъза. Тя е ключът за всичко. – Елрондсон погледна към земята и се замисли за секунда. – Пък ако не излезе нищо, ще я съборим с безоткатните тарани и ще я претърсим дъска по дъска.
– Е, с т‘ва ще се оправим, шефе. – усмивката на Атис се пренесе и по лицата на останалите.
– Айде, ходом марш!
Колоната се изви по широката улица и тръгна обратно към Мараша.
КРАЙ.