Флетчър – Авантюрист и пътеписец
Епохата на Клановете
2008 г.сл. Имп.
Свободният град София
„Ако ти притрябва информация, винаги можеш да я намериш в… градската баня.“
Дълго време се потях в атмосферата на влага, задух и особено неприятна миризма, носеща се от стадо мъже на средна възраст, които явно предпочитаха да си разговарят, вместо да се къпят. Но както са казали хората, ако искаш нещо много силно, трябва да си готов на всичко за да го вземеш. Аз исках нещо много силно, само дето частта с взимането ми убягваше. Реших да отлепя тялото си от керамичната пейка и да се разхладя малко на студения душ. Успях да избегна припадъкa и отново се разбирах с кръвното си налягане.
Мястото, където се намираше душът, беше в един от ъглите на помещението и предлагаше прекрасна гледка към цялата му вътрешност. За пореден път се изумих на съвършената изработка на античните майстори, издигнали сградата. Пред мен беше централният басейн, украсен с релефи, изобразяващи водни ритуали, къпещи се богини и богове и няколко сцени в прослава на божествените полови дадености. В кръг около басейна бяха поставени няколко масивни мраморни маси, които се ползваха от силно зачервени мъже да мажат демонстративно туловищата си с ароматни масла. Вляво от централния басейн се намираха парните и масажните помещения. Увивни растения красяха интериора на стаите, а уханието на розово масло добавяше още по-интимен нюанс. Централно пред големия басейн беше разположено малко минерално езеро. С естествените си мъхове то придаваше топъл тон към иначе студената белота на мрамора. Водата извираше от огромна скала, около която беше изградена залата, и образуваше малък горещ водопад. Ансамбъл от скулптури на хора, носещи дарове, създаваше илюзията за пътека, която започваше от големия басейн и стигаше до основите на скалата. Там бяха наредени няколко големи гранитни плочи. Приближих се повече, за да ги видя. В същността си това беше релеф, изобразяващ символите на огъня и водата. Бях ги виждал и преди и се замислих, че всъщност сградата е построена по времето на първите Магьоснически ордени. Така си отговорих на много от въпросите, които архитектурата и изкуството на това място бяха повдигнали в мен. Изумен от красотата на баните и цялата тази интимност, не можех да си отговоря на един единствен въпрос: защо цялото това помещение беше само за мъже?
Поради съмнително дългото време, което прекарах в разходки из залата, много от мъжете започнаха да ме наблюдават и да шушукат помежду си. Бях принуден да използвам едната мраморна маса около басейна, за да избегна евентуални неприятни въпроси. Докато се опитвах да си избърша окото от маслото, което бях разлял навсякъде около мен, забелязах познатата фигура, която чаках от толкова време. Можех да различа походката му и през замъгления си поглед. Запътих се към парните бани, напълно изоставил всякакви притеснения относно ароматните масла и тяхното влияние върху очите. Видях го да се вмъква в едно от помещенията и бързо го последвах, като се надявах никой да не реши да се поти при нас поне известно време. Смъкнах си хавлията и отворих вратата. Парещият въздух и пламналите ноздри не ми се сториха толкова неприятни, колкото вървенето по хлъзгавия мрамор. Изпаренията бяха гъсти и ми беше трудно да различа къде се намира познатата фигура, но след внимателно проучване с всеки въможен крайник, стигнах до целта си.
– Здравей Джеси, отдавна не сме се виждали.
Мъжът пред мен трепна, когато видя кой му говори. Нервно избърса потта от челото си, като после старателно я омаза по влажната си руса коса.
– Флетчър! Какво правиш тук!? Не трябва да ни виждат заедно, особено на това място!
– Спокойно Джеси, не съм дошъл за да навлизаме в стари интриги. Нямам интерес да те тормозя, приятелю… Все пак съвестта ти още се лекува, предполагам?
– Едвам успях да си стъпя на краката. Гониха ме, лъгаха ме, измъчваха ме …случиха ми се толкова отвратителни неща…
Мъжът втренчи поглед в празната стена зад гърба ми. Ръцете му трепереха, а бързото дишане издаваше уплахата му . Беше странно да видиш един мъж в такава светлина, толкова жалък. Слабичкият човек имаше остри черти. Скулестата му физиономия беше запомняща се, но най-вече се запомняше невъобразимо смешният бретон, който покриваше очите му. Преди време аз и Джеси работехме за една наемническа групировка. Припечелвахме добре, докато не дойде денят, в който бяхме пратени на мисия далеч от града. Всичко вървеше по план, като изключим факта, че Джеси избяга още на първата битка, заради един орк, който показваше че може да пие кръв от черепа на войник, докато още му мърдат очите. Победихме орките, но за Джеси нещата не бяха розови. Дълго време беше гонен от групировката, която впоследствие уби почти цялото му семейство. Казвам почти, тъй като се смилили над кучето.
– След като и кучето избяга, вече нямах нищо, Флетчър, разбираш ли… Нищо! Но съдбата най-накрая ми се усмихна, сега съм някой! Управител съм на банята, представяш ли си… Аз! Този, който нямаше нищо, сега е нов човек!
– Няма да питам под чии крила си се сгушил отново, но ще те помоля за малко информация относно едни събития, които силно ме интересуват. – казах аз и изпих една чаша студена вода, която се предлагаше навсякъде в банята. Погледнах Джеси в очите и продължих. – Знам, че ушичките ти чуват добре, освен това новите ти приятелчета може и да знаят нещо по въпроса.
– Флетчър, аз съм почтен човек вече. Издигнах се дотук с много труд и отдавна не се занимавам с търговия с информация. Изпатих си много от това и нямам намерение да се захващам пак. Ще те помоля да ме оставиш на мира, ако не искаш да бъдеш изхвърлен от тук… без дрехи! – Джеси впери поглед в мен и се усмихна с една от онези мазни усмивки, които карат хората да губят контрол.
Но аз съм известен със своето търпение и отвърнах на заплашителния тон.
– Радвам се за теб, приятелю – да стигнеш дотук, уповавайки се само на съвестта си… Колко героично. Тъй като няма да ми помогнеш, за което те разбирам, явно ще трябва да посетя стария ни работодател. Той със сигурност ще знае нещо по въпроса, който ме интересува… Кой знае, може да реша да се срещна с него тук на това прекрасно място. Тъкмо ще се видите, ще го направиш свидетел на чудото, в което си се превърнал – почтен и отговорен мъж. Предполагам няма да имаш нищо против, все пак ти ме увери, че идвайки тук, не засягаме никакви чужди интереси и че мястото се радва само на твоето почтено управление… нали?
Джеси преглъщаше шумно и пукайки пръстите си издаваше колко точно е притеснен. Вървях в абсолютно правилна посока – не че Джеси беше труден за манипулиране…
– Този стар разбойник вече няма власт над мен, Флетчър. Отдавна загърбихме миналото и всеки пое по пътя си. Опитваш се напразно, а и нищо не ти дължа. Няма да си сложа главата в торбата, рискувайки да кажа нещо, което не трябва да бъде казвано… – невротичното премигване на дясното му око го издаде.
– Добър опит. Убеден съм, че новите ти приятелчета нямат представа за миналото ти, камо ли кой е ти е бил шеф преди. И според мен миналото е далеч от загърбено… Как ти се струва едно събиране на стари и нови приятели точно тук, на това прекрасно място? Според мен ще ти подейства добре, като единственият проблем, който може да има, е мястото за управител на баните да се освободи бързо…
– Какво искаш Флетчър? Защо идваш в живота ми и започваш да го рушиш малко по малко… Нали каза, че няма да ме притесняваш въобще… – мъжът започна да хлипа. – Кажи какво искаш да знаеш и после се махай! Не искам да виждам гадната ти физиономия повече в моята баня!
– Какво знаеш за срещата на клановете? – когато казах това, той ококори очи. – Кои са новите кланове и какво ще правят там?
– Не знам много, само че се говори за ново засилване на магията напоследък . А за тази среща не знам нищо, съжалявам.
– Джеси…
– Ох, ще ми навлечеш неприятности, Флетчър! Големите градове се притесняват от диваците, искат да ги отдалечат от нашите земи. За да го постигнат, са пуснали слухове за… – Слабичкият мъж се огледа и се наведе към мен. – Знаеш какво примамва най-много някои хора…
Стъписах се. Това беше отговорът, който търсех. Дано се окажеше истина. Магията беше материя само за възвишените и много малко се говореше за това. Някои смятаха, че никога няма да се върне, каквато е била. Аз пък мислех, че е въпрос на разбиране и практикуване. Проблемът беше в съвременните магьосници – не знаеха как се прави. Възможността магията да не се е възстановила напълно също беше вариант, но далеч не го вярвах. По-скоро старчетата не знаеха как да я контролират.
– …но това е просто слух, който да ги отклони в друга посока. – Продължи Джеси. – На всеки му е ясно за какво става въпрос. Ще се изколят помежду си, смятайки че ще се превърнат в магьосници… Представяш ли си? Колко глупави същества.
Кимнах и се усмихнах, за да го накарам да си мисли,че съм съгласен с него… Защо ще им е на големите градове да пускат слух за магия, който да отклони заплахата? Та град като София има много по-силна и добре бронирана войска от всеки един от новодошлите кланове. Не е никакъв проблем да се справят с тях…
– Знаеш ли дали ще присъстват магьосници?
Джеси ме изгледа с най-учудения поглед, на който беше способен. Тази титла не се използваше от много време и споменаването й моментално се можеше да предизвика конфликт.
– Ти знаеш ли, че си луд? Ти не разбираш ли какво ти казвам? Всичко е илюзия и прах в очите. Виж, Флетчър, знам че от много години искаш да се докоснеш до това, но просто го приеми – нямаш сила в себе си. Ако ще и магията да се е върнала, ти пак няма да станеш магьосник, приятелю… Така го е отредила природата. Много малко хора се раждат с тази сила и както сме виждали през годините – те са некадърни!
– Къде ще бъде събирането? – попитах аз, едвам сдържайки се да не удуша Джеси веднага.
– Около Пловдив.
– Кога?
– Искаш да отидеш там и да те убият ли? Това е заколение…
– Кога?!
– След две седмици…
– Пловдив е свободна територия, пътуването няма да ми е проблем. Благодаря ти, Джеси, и…
– Пловдив отдавна не е свободна територия. Има Кралство на Седемте хълма, което успя да обедини цялото население там и въведоха невероятен ред. Младите рицарчета пречат много на бизнеса с информация, но се справяме някак, всеки си има цена. А ти, ако наистина си решил да ходиш там – внимавай, не минавай прекалено близо до границите на Пловдив – няма нищо по-опасно от селянин, който се мисли за рицар.
– Оценявам, че се притесняваш за мен, стари приятелю. Надявам се скоро да се срещнем пак, а дотогава – гледай да опазиш главата на раменете си. Много скоро ще имам нужда от нея отново. – Джеси ме гледаше с най-кръвнишкия поглед, на който беше способен, и дори измърмори някакво проклятие, докато излизах от парната баня. Старата мишка винаги знаеше какво се случва и кои са играчите на сцената – нещо, което с което малцина можеха да се похвалят.
На излизане от градската баня хвърлих още един поглед на съвършената изработка на този архитектурен феномен. Отвън сградата изглеждаше още по-внушителна със своите легендарни двеста мраморни портрета на различни богове и богини. Никой вече не строи такива красиви сгради – сякаш заедно с магията и естетиката си беше отишла… Или просто всички са много некадърни.
Знаех, че ме очаква дълго и опасно пътуване. Щях да разбера за точното място на събирането на клановете, когато наближа Пловдив. Там също имах доверен човек – така да го кажем. Бях силно убеден, че цялата работа не е блъф, и че има нещо около Пловдив, за да привлече такова внимание. Наивността на Джеси винаги му е пречела да преценява кое е истина и кое не, но в конкретния случай това беше добре за мен – нямаше да ми се пречка на пътя.
Оседлах коня си и се запътих към един от изходите на София. Ако всичко, което мислех, се окажеше истина, нямаше да мога скоро да зърна величието на античния град. Ако всичко се окажеше истина… щях да се срещна с Барон Събота!
СЛЕДВА