Флетчър – Авантюрист и пътеписец
Епохата на Клановете
2008 г. сл. Имп.
От дете сънувам един и същи сън. Умирам и се събуждам в свят, където съществува само безкраят. Вътрешно знам, че не съм част от това място, но по някаква причина съм получил привилегията понякога, когато заспя, да се разхождам из него и да виждам гротескните същества, които го обитават. На края на разходката винаги ме чака мъж с черна шапка, който ми нашепва слова за смърт и поквара. Винаги иска нещо от мен, иска го толкова силно, че усещам как разкъсва плътта ми всеки път преди да се събудя. Никога не разбирах какво иска от мен.
Сега бях в същия сън. Сценарият ми беше ясен, така че се подготвих да следвам откачения сюжет до неговата кулминация. Знаех точно накъде да поема, какво ще видя и какво ще почувствам. Само се надявах и този път да се събудя. Ароматът на Мъртвешкия дъх се носеше навсякъде, даже на моменти виждах гъстия дим да се увива около мен. Продължих да вървя през бездната от мрак, преследван от блуждаещи спомени, запечатали последния ужасяващ миг на смъртта в нейното зловещо разнообразие. Осъзнавах, че съм искра живот в царството на празнотата. Скоро щях да бъда разкъсан от онези покварени души, които бленуват да се докоснат отново до дара на живота. Напрегнах всяка частица от себе си, вкопчих цялата си енергия в спомена за живот, който ми помагаше да вървя напред, но бавно започваше да избледнява. Ето че усетих отново познатото присъствие.
В гъстия дим около мен започна да се очертава образ. Тих шепот изпълни пространството. Не можех да мръдна повече, напрежението в съзнанието ми стигна краен предел, а думите, които последваха, сякаш разплитаха всяка нишка на душата ми.
– Ти, който се осмеляваш да надникнеш в моя сън… Ти, който от душата на мъртвеца вдъхна… – гласът постоянно се менеше, като на моменти се превръщаше във влудяващ писък, който сякаш идваше от хиляди гърла.
Сетне отново премина в шепот. Образът пред мен вече беше придобил по-ясни очертания. Това беше той, Барон Събота, или духът, който преследваше сънищата ми през целия ми живот. Носеше черен цилиндър, който хвърляше сянка върху изрисуваното му като череп лице. Тялото на Барона постоянно губеше своята плътност и се сливаше се с дима, идващ от дървената лула в ръката му. Той се приближаваше към мен. Ужасяващият му писък беше непоносим. Ала след миг мъчението спря. Изчезнаха всички звуци, всички усещания… Виждах само лицето му. Ледено сините му очи.
– Шейтан? Къде си приятелю… защо не идваш да ме спасиш? Моля те, имам нужда от теб сега! Нека да тръгнем отново нанякъде… Моля те! Шейтан!
Пейката на която седях, отдавна ми беше неудобна. Все си повтарях, че един ден трябва да я сменя… А защо направо не я махнех? Щях да се чувствам по-добре, ако лежах на меката трева. Скоро щеше да се съмне и слънцето да затопли земята. Щях отново да зърна цветовете на сътворението. Дъхът на новият ден. Хайде, чакам те…
– Джеси, знаех че ще ме предадеш отново… Докога ще стоиш там, ела тук при мен. Слънцето скоро ще изгрее!
И ето, двамата с Джеси наблюдавахме това великолепие. Този спектакъл на цветовете, който се разиграваше пред нас… Знаех, че ако имах малко повече време, щях да разбера какъв човек е Джеси, можеше и да му помогна. Но сега вече нямаше значение. Слънцето щеше да се вдигне над хоризонта всеки момент. Понякога изгревът ме кара да се замислям за отминалите дни. Баналната тема за времето, което никой не може да улови… Но аз отдавна спрях да гоня пеперуди. Сега се наслаждавам само на вдъхновяващото спокойствие на времето. Свидетел съм на тържествения замах, с който то отмята оставащите дни живот на нашите тленни обвивки.
– О, Флетчър, от колко време си тук… Стари приятелю…
– Орин? Ти ли си? Ела, ела да видиш и ти!
Орин седна до нас и погледна към изгряващото слънце.
Ето го, в пълната му прелест…
Изведнъж усетих как някой стиска рамото ми. Агонизираща болка пропълзя по цялата ми същност. На фона на великолепното слънце Орин мъчеше душата ми, като ми нашепваше за зли сили и тровеше ума ми с разкази за унищожение на онзи красив свят, от който помнех само магията на изгрева…
Откога ли съм тук?
– Бароне, кажи ми какво да направя! Какво искаш от мен? Защо ми причиняваш това?
Тялото на Барон Събота висеше във въздуха – сякаш хванато от същество, излязло от най-дълбоките дебри на един болен ум. Писъкът му раздираше материята около мен и ме караше да желая да умра. Едвам успявах да чуя шепота на Барона и също като в съня ми – не разбирах какво ми казва.
– Моля те! Кажи ми какво искаш от мен, дължиш ми го! – изкрещях с цяло гърло и насочих всичките си усилия да се приближа по-близо до разиграващия се кошмар.
Демоничното извращение отхапваше цели парчета от тялото на Барона, но въпреки това неговото изражение беше замръзнало в зловещо спокойствие. Барона беше впил своя леден поглед сякаш в душата ми и отново чух шепота, но този път разбирах какво ми казва.
– Намери синовете на мрака.
Това бяха единствените думи, които запомних, преди да усетя пробождащата болка в лявата част на главата си. Около мен прехвърчаха картини на събития и личности. Истории, които се впиваха в съществото ми, и оставяха своите горчиви поуки, скрити между хиляди въпроси. Усетих силен прилив на знания, сякаш съзнанието ми се прераждаше. Виждах смисъл, чувствах дълг…
***
Отворих очи и веднага махнах окървавената превръзка от главата си. Осъзнах какво се случва, чак когато видях Джеси, извадил нож, да се нахвърля побеснял срещу мен. Успях инстинктивно да хвана ръката му, преди да ме удари с ножа, и се претърколих върху него. Докато се боричкахме, забелязах, че около нас има и други хора. Джеси ме захапа здраво и се измъкна от хватката ми. За щастие обаче ножът му се озова в моите ръце, а аз не бързах за никъде.
– Джеси, какво правиш! Спри, трябва да знаеш някои неща!
– Аз знам повече, отколкото си мислиш, Флетчър. Ти и магьосникът искате контрол върху Барона! Чух абсолютно всичко, което говорихте в онази палатка. Реши да ме изриташ от плановете си, а? Сега обаче този който ще поеме контрол върху Барона, ще бъда аз! Не ти или онзи хилав магьосник!
Хората около нас се приближиха и тогава забелязах, че това бяха мъже от Глутницата. Джеси явно им плащаше добре, а тормозът им над седмохълмците сигурно също се дължеше на предателя.
– Ако още се чудиш за причината за срещата, може да попиташ директно твоя приятел. Той е един от инициаторите на това прекрасно събитие, както и групата магьосници, с които работи.
Хората на Джеси довлачиха тялото на Орин и го проснаха пред мен.
– Изчаках да си завършите ритуала и сега, след като силата на Барона е под контрола на кристала, вече не сте ми нужни. Имам купувач, който ще бъде особено заинтересуван от този артефакт.
– Орин! – приклекнах и хванах главата на магьосника. Сега обаче виждах нещо различно в него… Какво, по дяволите…
Очите на Орин се отвориха рязко и зениците му избледняха. Преди да успея да реагирам, няколко противника се нахвърлиха върху нас, но мощен взрив от енергия захвърли телата им настрани, като пощади мен. Новото ми зрение ми позволи да видя процеса, който протичаше в тялото на Орин. Беше толкова красиво – нишките енергия се увиваха около него, сякаш изграждаха едно ново тяло, изцяло сътворено от светлина. Тяло, което не наподобяваше нищо, виждано от мен досега. Миг след това магьосникът се изправи срещу събралите се пред него врагове. Косата му сякаш плуваше във вода, а гласът му идваше от всички посоки.
– Ти! – белите очи се впиха в Джеси. – Наивен глупак! Не знаеш нищо!
– Убийте го! Убийте проклетия магьосник! – крещеше Джеси на хората си и отстъпваше назад с изписана уплаха на лицето си.
Хората от Глутницата се нахвърлиха върху Орин, но енергията около магьосника отново ги изблъска встрани. Експлозия от ослепителна светлина изпълни пещерата, а блестящият силует на магьосника придоби нови черти. От гърба му сега стърчаха две величествени крила. Той се издигна във въздуха, извади оръжията си и после се спусна към групата войници, между които пълзеше Джеси.
Стъписан от гледката, напълно забравих, че съм невъоръжен и няма как да помогна на Орин или по-скоро на крилатото създание, в което се беше превърнал. Огледах се наоколо и мернах една брадва на земята вляво от мен. Взех оръжието и се завъртях, за да посрещна втурналия се към мен дивак. Всъщност малка войска от диваци. Хвърлих бърз поглед към Орин, който дори и в тази си форма изпитваше сериозни затруднения. Няколко противника бяха хванали крилата на магьосника и всячески се опитваха да го свалят на земята. Опитах да се придвижа по-близо до него, но враговете вече ме бяха наобиколили. Далеч зад тях видях Джеси, който се смееше истерично.
Приготвих се за неизбежното. Изчистих съзнанието си, стиснах брадвата силно и концентрирах цялото си внимание върху враговете пред себе си. Беше ме яд, че така и не успях да поговоря с Орин и да му кажа какво знам… Какво ще се случи! И все пак, бях стигнал толкова далеч… Щях да покажа на вълците пред мен, че сакатото куче още може да хапе! Гърленият ми боен вик се разнесе из цялата огромна пещера. Оставих адреналина да поеме контрола върху тялото ми. Затичах се с все сили към противниците. Гневът ми беше необятен! След като нанесох първия си удар, се почувствах всемогъщ. Огнено кълбо изхвърча от брадвата ми и обхвана в пламъци част от враговете пред мен. Миг след това научих, че също така мога да хвърлям игли от лед. Последното не ми се вързваше. Спрях и погледнах зад гърба си, а гледката определено си заслужаваше. Огнените кълба и ледът идваха от ръцете на група хора, които бяха наобиколили Орин и го отбраняваха с всички сили. Магът редеше някакво заклинание, като на моменти ми се струваше, че разбирам какво казва… Той посочи към Джеси, който в същото време опитваше да се скрие зад една скала. От ръката на магьосника се стрелна бледосин лъч, който се насочи към един от труповете пръснати наоколо. Светлината започна да се стрелка от труп на труп, като вдъхваше живот на мъртвите тела. Доста отвратително. Знаех, че Орин изпитва интерес към некромантията, приемах и крилата, но това с труповете ми дойде малко в повече. Групата ходещи мъртъвци се насочи към Джеси, който беше вдигнал магическия кристал пред себе си и отстъпваше бавно. Нямах никаква представа какво се е случило по време на ритуала и дали въобще Орин е успял да контролира Барона посредством кристала, но нещо ми подсказваше, че Джеси няма да остане доволен от развоя на събитията.
И последните врагове избягаха през тесния тунел, който водеше до повърхността. Магьосниците спечелиха тази битка, най-вече защото Глутницата не искаха да губят повече хора за изгубена кауза. Но все пак, съдбата беше на наша страна. Заловихме Джеси и взехме кристала.
– Нищо нямаше да направиш с това. – каза Орин и се усмихна на уплашения човечец със смешния му бретон.
Орин отново изглеждаше нормално, като под нормално имам предвид, че поне очите му не бяха като на мъртвец и отново се усмихваше. О, и беше прибрал крилата.
Малкото останали магьосници се събраха около нас и извадиха същите кристали като този, който имахме с Орин. Събраха всички артефакти в една кадифена кърпа, след това ги сложиха в най-неочакваното за мен място – шапката на Барон Събота. Орин пристъпи към мен и ми даде цилиндъра.
– Ти беше благословен от Барона.
– Това зрение е неконтролируемо. Не разбирам каква е причината да го имам…
– Да виждаш ужаса на отвъдния свят е тежко бреме, но с времето ще се научиш как да го контролираш. А по въпроса със смисъла на срещата на клановете, смятам че имаш отговора. Още когато те видях да излизаш от замъка в Пловдив, знаех че срещата няма да е напразно. Видях, че пъзелът се нарежда перфектно.
Зарових се дълбоко в съзнанието си, като се стараех да наредя обърканата мозайка от сцени, които новото ми зрение беше запечатало в мен. Само ако можех да се сетя за детайлите… Но изведнъж абстрактната картина в главата ми се проясни.
– Орин, видях хиляди портали, през които злите сили навлизаха в нашия свят. Орди от изчадия колеха и бесеха навред. Хората, обединени от страх, а не от любов. – като казах това, усетих как маговете пред мен трепнаха. А и успявах да видя как протичаха енергийните процеси в телата им. Ясно си личеше, че казаното от мен изобщо не им хареса. – Барона нашепваше също, че трябва да открия синовете на мрака… Какво значи всичко това?
– Значи, че пророчеството е истина. Трябва да подготвим света за опасна битка с враг, който е невъзможно да победим с обикновено оръжие.
– За какво пророчество говориш? Орин, кажи ми какво става, по дяволите!
– От малък започваш да сънуваш как се намираш в друг свят, коренно различен от нашия. Вървиш из пространството, като през цялото време те измъчват покварените души около теб. Накрая на пътуването си срещаш Барона. Казва ти нещо, което не успяваш да разбереш, но в последствие осъзнаваш, че е искал да намериш децата на мрака. Познах ли?
– Откъде знаеш? – не можех да повярвам, не бях разказвал това на никого…
– Сънувам същия сън. Само че, в моя случай, Барона ми казва да намеря теб. – Орин се усмихна широко. – Има и други, Флетчър. Други, които също са виждали съня на Барона. Пророчеството за идването на злите сили датира от много векове насам, както и магическите кристали. Барона е помагал на човечеството през цялото му съществуване. Именно затова беше срещата, Флетчър. Кристалите ни дадоха допълнителна енергия, за да може да изпълним ритуала, а ти изигра ролята си, като успя да влезеш в съня му и да потвърдиш пророчеството.
– Значи твоите приятелчета са били тук през цялото време? Мислех, че не са толкова добронамерени колкото си ти. – казах аз с ирония.
– Не точно тук, бяха наблизо. Все пак, дойдоха тъкмо навреме. Трябваше да сме сигурни, че всичко ще е наред. Освен това, крал Берен и останалите предводители знаят прекрасно какво се случва. С изключение на няколко клана, всички доброволно дариха кристалите си за общото благо. Но трябва да призная, че ходът на Джеси изненада всички ни. Никой не очакваше, че тази мишка може да е толкова опасна.
С треперещ глас, Джеси се опита да каже нещо, но новодошлият седмохълмски отряд го отведе, преди да успея да го чуя. Тежка съдба чакаше клетия глупак. Искаше ми се да му помогна, тъй като неведнъж и той го е правил за мен, но беше безсмислено – както той самият беше казал преди – „няма нищо по-лошо от селянин, които се мисли за рицар.” Обичам цитатите…
На излизане от подземното гробище хвърлих последен поглед към мястото, където срещнах съдбата си. Сега, когато знаех за наличието на нов магьоснически орден, се чувствах някак въодушевен. Мечтата ми да се докосна до магията се изпълни, даже успях и да се уплаша от нея. Но в крайна сметка, тук в тази пещера остават спомените за събитията, които промениха живота ми и дадоха нов смисъл на моето съществуване. Светът трябваше да се подготви за идващия катаклизъм.
Излязох от кухината в големия дънер и вдишах студения сутрешен въздух. Гората тепърва се събуждаше, осветена от бледите лъчи на изгряващото слънце. Усмихнах се, когато усетих познато присъствие. Новото ми зрение ми показваше ярка плетеница от енергия, която се приближаваше и бавно придобиваше познати очертания.
– Шейтан?
От сумрака пред мен изплува величествената фигура на черния жребец. Козината му имаше леко сивеещ отенък, но беше запазил грациозната си стойка. Виждах промяната в животното, сякаш беше преродено в нещо повече. Чак когато се приближи до мен, забелязах гъстия дим, който излизаше от ноздрите на Шейтан. Усмихнах се. Прибрах кадифената кърпа с кристалите в чантата, яхнах коня и сложих черния цилиндър на главата си. След секунди, Орин и останалите магьосници излязоха от дънера.
– Виждам, че си намерил стария си приятел. – каза Орин и потупа Шейтан по главата.
– Какво следва от тук нататък, Орин?
– Най-важно е да разплетем следващата загадка от съня на Барона. Трябва да разбереш кои са синовете на мрака. Появяването на кристалите беше моят знак от Барона, който ме доведе при теб. Сега е време ти да потърсиш своя знак и да изпълниш частта от плана му – както направих аз, както са правили и тези преди нас… Аз ще продължа работата си с магьосниците и ще се опитаме да научим повече за порталите от пророчеството.Трябва да проучим по-обстойно и свойствата на кристалите. Ще те държа в течение. Скоро ще се срещнем отново, приятелю, а дотогава – успех в търсенето. – Орин ми намигна, усмихна се и се присъедини към останалите магьосници, които се насочваха към седмохълмския лагер.
Изведнъж се сетих нещо и извиках след Орин.
– Нищо не каза за крилата!
Магьосникът се спря за миг.
– Всичко с времето си, Флетчър. А не ти ли е по-интересен въпросът как толкова лесно отмъкна книгата от библиотеката? – след тези думи силуетът на магьосника изчезна в сумрака, като единствено ехото на смеха му напомняше за доскорошното му присъствие.
Какво въобще значеше това? Надявах се някога да разбера кой всъщност е Орин. Може би на по чаша вино, при скорошна наша среща? Кого ли заблуждавам, знаех че и този отговор няма да дойде лесно. Но въпреки всичко, щяха да ми липсват разговорите с некроманта, който ми отвори очите за толкова много неща. А колко още можеше да науча от него… Вероятно, но както един мой крилат приятел казваше – всичко с времето си. Сега трябваше да изпълня задачата, поверена ми от Барон Събота. Залогът беше огромен и на мен се падаше отговорността да изпълня волята на духа. „Намери синовете на мрака…” Мисля, че знам от къде да започна.
Пришпорих Шейтан и оставих интуицията си да ме води към целта. Бях започнал да й вярвам още повече, след като придобих новите си сетива. Сякаш реалността прозираше, а аз бях пазител на нейните тайни.
Край